Всички достойни българи празнуват днес. Честит празник!

ПО ПОВОД ДАТАТА 9 СЕПТЕМВРИ 1944 Г.

статия на Евгений Гиндев- професор, доктор на техническите науки

Колкото повече се отдалечаваме от датата 9.09.1944 г., толкова повече различни емоции ни затрудняват да видим найното истинско място в българската история. Почитатели и врагове се надпреварват в остроумията – за едни тя е светлото утро на „доброто”, за други – началото на историческото „зло”, царувало цели 45 години в България. Обвита в мистиката на ценностния подход, в новата „религиозна” мантия на капиталистическия глобализъм, датата все още разделя нацията, която все по-малко си дава сметка за нейната същност и все повече затъва в блатото на историческата простотия.

А сама по себе си датата е реперна точка от природноисторическия процес, точка, в която беше осъществено опредметяването на абсолютната необходимост на процеса, произхождаща от съвместното действие на обективни и субективни фактори и от изискванията на геополитката.
Да видим за какво става дума.
Две седмици след началото на Втората световна война българското правителство оповестява декларация за неутралитет (15.09.1939 г). Този неутралитет не продължава дълго. Въпреки различните предупреждения България влезе в Тристранния пакт на 1.03.1941г. По този случай, на втората извънредна сесия на 25-ото обикновено Народно събрание (2.03.1941 г.) министър-председателят проф. Богдан Филов произнася реч, в която между другото се казва :
„ Силите на оста не само заслужиха дълбоката признателност на българския народ, но и показаха своето решение да установят един по-добър и по-справедлив ред в Европа, като по този начен откриха нова епоха за споразумения и сътрудничество между народите. Изхождайки от този голям исторически факт, България вижда в пакта, сключен между Германия, Италия и Япония, инструмент на тази политика, която цели да даде възможност на народите да се развиват спокойно, за да засилят своето благосъстояние и да гарантират справедлив и траен мир. България влиза в Тристранния пакт водена от желанието да сътрудничи, в рамките на своите възможности, за постигането на тази цел. При това тя остава вярна на договорите за приятелство, сключени със съседите й, и е решена да продължи да развива по- нататък традиционните си приятелски отношения със СССР. Като верен партньор на Тристкранния пакт България се надява да допренесе своя дял, за да бъде въдворен траен мир и нов справедлив ред в Европа”.
Още на 9.02.1941г Чърчил в реч по БиБиСи напомня как България е била въвлечена в Първата световна война “против желанието на своя селски народ” и предупреждава, че “ако страната повтори грешката си, ще поеме пътя на една ненужна и разрушителна война”. Още по-директен е той на 20 февруари, при срещата си с българския пълномощен министър в Лондон Никола Момчилов. Увещава го, че “съпротивата, дори и неуспешна, би била морално оправдана и един ден ще даде основания на България да претендира за едно изпълнено със симпатия разбиране”. В края на разговора, обаче, в думите му проличава явна заплаха: “В края на краищата ние ще победим и без ни най-малко желание да бъда отмъстителен, ще запомним кой беше с нас и кой против нас”.
Реакцията на СССР е също отрицателна. Още на 13.01.1941г ТАСС оповестява официалната съветска позиция, според която германо-съветския пакт не означава, че СССР е дал съгласие за настаняването или преминаването на германски войски през България и, ако това става, то е без знанието му и отговорността пада изцяло върху Германия и България.
На 1 март Молотов връчва на германския посланик в Москва становището на своето правителство. В него се изразява съжаление, че Германия е решила да “завладее военно България” и така “да накърни сигурността и интересите на СССР”. На 3.03.1941г СССР изказва несъгласие с българските оправдания, че присъединяването към Тристранния пакт ще съдейства за укрепване на мира. Според Москва, това е стъпка към “разширяване на войната и към въвличане на България в нея”, поради което българското правителство не може да разчита на подкрепа от Съветския съюз.
Официалното присъединяване на България към Тристранния пакт слага началото на военното обвързване с фашистка Германия като неин верен и искрен съюзник, който не търси в този съюз специални облаги.
Като цяло България не само предостави логистична подкрепа на хитлеристите, но и активно и целенасочено участва съвсем реално във войната срещу антифашистската коалиция. Наистина, България не беше обявена официално за фашистка държава, както стана, например, с Румъния. Но нейната управляваща върхушка беше просмукана от фашистки идеи, тя обяви война на собствения си народ и не се посвени да сподели расовите безумства на хитлеризма. Бяха поставени под съмнение славянския произход на българския етнос и на чувствата на българите към Русия. Раздаваха се истерични призиви “Да литнем срещу Англия!”, бранници и ратници устройваха погроми над евреите. Властта палеше, бесеше и разстрелваше антифашистите и всички, които бяха срещу безумната й политика.
Към 1.08.1944 г. Вермахтът разполага в България с 48 военни обекта както следва : снабдителни бази, щабове и щабни служби с общо 22 047 души в 220 пункта. От тези поделения 20 са бойни – най-вече авиополкове и ескадрили изтребители. Германските запаси от военно имущество се оценяват на 6780 тона боеприпаси, 14954 тона ГСМ, 4765 тона продоволствие, голямо количество свързочна материална част, санитарен полк, много ремонтни работилници (виж книгата на автора “България – синдромът на неумиращата надежда. “ЕкоПринт”. София, 2005. Стр. 75).
.Особено активна дейност на българска територия развиват органите и поделенията на германското военно разузнаване „Абвера”.
1. Кригсорганизацьон» (КО), или «Военна организация» „България” .известна като „Бюрото на доктор Делиус”. Създадена през 1938 г. с началник майор Вагнер. Тясно сътрудничи с белоемигрантските кръгове. Събира сведения за Черноморското крайбрежие на СССР и за съветските дипломати в София. Активно участва в набирането на доброволци за руските военни колаборационистки организации. През 1942-43 г. записва 2000 доброволци.
2. Морско разузнавателно подразделение за Черно и Азовско море. Командир – корветен капитан Рот. Оперира на Източния фронт (Одеса, Керч, Николаев, Новорусийск). От май 1943 г. е на българска територия.
3. Абверкоманда-201. Командир - подполковник Щрокър. Занимава се с подготовка на диверсионни групи и с изпращането им в съветския тил. През 1943-44 г. е базирана в България.
4. Абверкоманда-217. Командир - обер-лейтенант Клокман. До септември 1943 г. е дислоцирана в София. В началото на 1944 г. заминава за Източния фронт за създаване на тайни бази за бъдещите български диверсионни групи ( данните са по Чуев С. Г. Спецслужбы Третьего Рейха. Книга I. — СПб.: Нева; М.: ОЛМА-ПРЕСС Образование, 2003. — 384 стр. ).◄
На 1.03.1941 г. българският търговски флот е даден под наем на Германия. Съдбата на нашите 9 кораби е печална.
Корабът “Княгиня Мария - Луиза”, натоварен от германците със самолетни бомби и варели с бензин, е взривен до пристанището на Пирея на 31.03.1941 г. Корабът “България”, приспособен да поставя морски мини, участва в бойни операции в Средиземно море и е потопен от английската авиация през лятото на 1941 г. На 20.08.1943 г. корабът “Варна”, натоварен с германски войски и боеприпаси е потопен от съветска подводница край Крим. На 17.12.1943 г. корабът “Балкан” е потопен от английска подводница край гръцките брегове. Корабът “Княгиня Евдокия”, превърнат в щабен германски кораб, е потопен през лятото на 1943 г. в Севастопол (“Славянски глас”, годишник за 2006 г., стр. 78).
Особено зле настроен срещу България е Уинстън Чърчил. През октомври 1943г Чърчил започва подготовка за бомбардировки на България с аргументацията , че познава българите от 30 години и те са “грешен народ,който заслужава да му бъде преподаден строг урок”. Той е категоричен, че англичаните не могат да търпят повече “действията на тези български чакали”. Целта на бомбардировките е да принудят българските управляващи да скъсат съюза с Германия, а Турция да се включи във войната.

Първите бомби падат над София на 11.01.1944г, при което загиват 300 души. Избухва паника, 300 000 софиянци напускат столицата. Следват бомбардировките на 24,29 и 30 март. Равносметката на “ символичната война” е бомбардировката на 168 селища с разрушаването на 12000 сгради, убити 1828 души, а над 2 300 ранени. След намесата на Й.Сталин (по молба на Г.Димитров), бомбардировките спират през месец май. Лесно можем да си представим на какво би заприличала страната ни, ако те бяха продължили с нарастваща интензивност над цяла България.
Почти е сигурно, че българската войска щеше да се сражава срещу евентуален английски десант на Балканите, но, както е казал българският летец-герой Списаревски : “Готов съм да се бия с всички, които посмеят да нападнат България. С руснаците няма да се бия, защото сме братя по кръв!”(Любен Овчаров – Списаревски. Повест за живата торпила. “Пропелер”. София, 1998).
Трябва да се каже ясно и на много висок глас : през Втората световна война монархо-нацистка България воюва срещу Обединените нации на страната на нацистка Германия, фашистка Италия и милитаристична Япония (За справка ! Югославия и Гърция са сред страните-основателки на Обединените нации). От тогава е и един неподражаем геополитически и геостратегически феномен : на 5.09.1944 г. СССР обяви война на България, на 6.09.1944 г. България обяви война на Германия. От този момент България е във война с целия свят. Такова чудо от зората на човечеството не се беше случвало („чудото” формално беше ликвидирано чак на 28 септември с подписването на московското съглашение за примирие). Това само показва цялата историческа несъстоятелност на българската политика, на българската монархия и на буржоазните български политици. Целият геополитечески фарс и дълбоко геостратегическо падение е, че това не се случва за първи път. В умален вариант, през 1913 г. (Междусъюзническата война), България се изхитри да воюва едновременно срещу всички свои съседи на Балканите – 4 страни с общо 10 пъти повече население. За 30 години нищо не научихме, освен да увеличим своите врагове почти 25 пъти по брой държави и до 3 милиарда души по брой население.
Присъдата на историческия процес е документирана и потвърдена в преамбюлата на мирния договор с България от 1947 г.
“Съюзните и сдружени сили, вземайки предвид, че България, като стана съюзник на Хитлерова Германия и участва на нейна страна във войната срещу СССР, Обединеното кралстгво, САЩ и другите обединени народи, носи своя дял отговорност за тази война...се задължава да вземе всички необходими мерки, за да обезпечи задържането и предаването за съдене на лицата, обвинени в извършване на престъпления срещу мира и човечността, заповядали извършването на такива престъпления или съдействали за тяхното извършване” (Българската държавност. “Наука и изкуство”. София, 1981. Стр. 398).
Не е чудно тогава, че и Югославия и Гърция предевяват към България териториални претенции и искания за репарации : Югославия иска Пиринска Македония, Гърция – земите до Пловдив. Над България отново надвисва сянката на геополитическа и национална катастрофа.
Радио Атина, в предаването си от 27.02.1945 г. (19,30 вечерта) дава подробни сведения за посещението на гръцкия регент Дамаскинос в Солун и неговата реч пред гражданството на обед след пристигането си.
Напомняйки тържественото влизане на гръцката войска начело с покойният крал Константин в Солун през време на Балканската война, регентът изрази радостта си, че му се отдава, след 32 години от първото освобождение, да поздрави населението от Северна Гърция с повторното освобождение. Той е натоварен да приветства македонското население и от името на краля.
Изказвайки своите адмирации за националната доблест на населението по време на окупацията, той изложи своята дейност за облекчение на положението в Източна Македония и Тракия. Застъпвал се е , колкото можал пред германците. След като прочита мемоара, който подал на 24.04.1942 г. до командващияг германските войски в Гърция, за да протестира против нечуваните зверства на българите в Македония и Тракия, регентът Дамаскинос заяви : “Тогава това казах на неприятелите. Днес ще кажа на нашите приятели - съюзници, че българската подлост не бива да се забравя от никого и никога. В един момент, когато героическа Гърция се справяше с две силни империи, България без бой навлезе в чисто гръцки земи и подложи населението на нечувани изтезания и жестокости с цел да побългарят тези най-чисти гръцки земи.
Наближава часът, когато Гърция със своите исторически права и в името на кръвните жертви, ще поиска от мощните съюзнически съдии възмездие и справедлива отплата за извършените жестокости. Не е възможно да се говори за снизхождение, когато цели населения, в мнозинството си гръцки, се тъпчат още от ботуша на неприятеля, на онзи неприятел, който оказа положителна помощ на държавите на насилието, а днес се представя като разкаян грешник и иска да бъде третиран като съвоюващ.
Ние искаме справедливост. Под справедливост разбираме прилагане на санкции спрямо нарушителите на договорите и на всички правила на морала и цивилацията.
Така наречените българи пристъпиха с най-страшните жестокости да побългарят скъпи гръцки земи. Те заграбиха черкви, туриха ръка на частната собственост. Вземаха заложници и вършеха всички възможни престъпления.
Всички съюзници трябва да внимават, да бъдат предпазливи спрямо нахалните искания на българите да се смятат за съвоюващи на обединените народи”.
Накрая регентът Дамаскинос апелира към съюзниците да наложат санкции и обезщетения за всичко, което българите са извършили в Северна Гърция. Речта на регента е била прекъсвана с викове : “Към София ! Искаме гръцка окупация на България !”
Не по-малко проблеми възникваха и с Югославия. Маршал Тито не искаше българската армия да воюва на югославска територия, всячески пречеше на признаването за България на съвоюващ статус и, чак когато югославските партизани показаха, че не са равностоен противник на германските войски и след личния натиск от Сталин, се съгласи на българското военно участие (споразумението в Крайова от 5.10.1944 г.), но с условието, българската армия да не превзема големите градове, а да спира пред тях и да дава възможност първи като освободители да влязат югославските партизани.Даже Червената армия беше принудена да се съобразява с прищевките на Тито. Това особено пролича при Белградската операция.
Поведението на Тито не е случайно. То изразява не само национализъм и принципност, но е и продължение на западното отношение към България. В речта си пред парламента на 26 септември 1944 г. У. Чърчил отделя специално място на България. Той заявява: “Не можем да забравим многобройните жестокости и разорения, за които са отговорни българите, както пред Гърция, така и пред Югославия. Някои от най-лошите военнопрестъпници са българи. Те могат да бъдат третирани като воюващи, що се отнася до Великобритания ... Междувременно нека да вървят и да унищожават всички германци, които открият в неприятелските страни. Ние не ги искаме в земите на нашите съюзници. Това е единствената роля, която ще послужи на тях и на техните интереси и колкото е по-голяма вероятността, с която ще се нахвърлят върху германците, толкова е по-голяма вероятността да отвлекат вниманието от техните предишни престъпления”.
Това е присъдата на западните страни за ролята на България във Втората световна война и за политиката на българската управляваща прослойка като верен прислужник и помощник на нацизма в Юго-източна Европа. Пак ще се позовем на големия български „приятел” У. Чърчил от 18.07.1944 г. “Какво ще бъде мястото на България на подсъдимата скамейка ще се види, когато нещастната и подла роля, която тя играе в тая война, се открие и народите на Югославия и Гърция чрез тяхните представители покажат на масата на примирието със съюзниците мрачната картина на делата на българската армия, извършени в техните страни от българите като жестоки лакеи на падналата нацистка сила...Народите трябва да бъдат съдени с оглед на ролята, която те играят...Българският народ трябва да бъде сурово наказан, не само защото е германски съюзник, но и защото не е в състояние да предложи на световната история нищо друго, освен посредствени политици, които през всяка нова генерация го водят към нови и нови провали” (реч по Би Би Си. Виж Евгения Калинова – Победителите и България. 1939-1945 г. Университетско издателство. София, 2004. Стр 33-34).
Жалко е, че България не можа да намери най – печелившия път към националната полза. Българската буржуазия повече се страхуваше от собствения си народ, отколкото от Хитлер и затова понесе заслужено наказание. Може да си представим, каква щеше да бъде съдбата на България без подадената ръка от Съветския съюз в тежките дни и години след 9.09.1944 г.
В избягването на третата национална катастрофа, в създаването на условия за запазване на териториалната цялост на България,в спасяването на българския народ от поредното историческо унижение,във въздаването на възмездие над неспособната и продажна българска буржоазия, се състои непреходното значение на победоносното народно въстание на 9.09.1944 г.
Приносът на Съветския съюз за запазването на Третата българска държава е очевиден и очеваден. Западните съюзници нямаше да се отнесат така великодушн,о както Червената армия. Ето затова в центъра на София трябва да стои пометника на победоносната армия на Съветския съюз, като напомняне и предупреждение.
Не само емоции водят българите в тяхната русофилия. Води ги и интуитивното разбиране, че без Великата славянска държава, независимо каква е тя в момента, България добро няма да види.

http://gindev.blog.bg/drugi/2011/08/29/po-povod-dat...ri-1944-g.810658